неделя, 2 март 2014 г.

Стръмният път към себе си

Много жени, че и мъже, пишат цели романи с едничката цел да разберат, обяснят, разшифроват и оголят женствеността. Какво се случва в главата на жените, в техните мисли, сърца и тела е мистерия, която вълнува живо не само мъжкия, но и женския пол. И докато по-големият процент от мъжете разчита на онлайн статии, споделяне помежду си и най-вече – на собствения си опит, дамите, търсещи себе си прекарват часове, дни и месеци в четене на Елиф Шафак, Пауло Коелю, Никълъс Спаркс и дори Е. Л. Джеймс с нейните 50... нюанса сиво?

Но всички тези автори пропускат да отбележат в творбите си, че женската същност е многопластова. Докато гледаме жените (или в частност - себе си) само от една перспектива, ние не можем да ги (се) опознаем и разберем напълно. Докато се опитваме да дефинираме един пласт на женствеността, пропускаме други хиляда. И бързо губим пътя към вътрешното си Аз.

А самоопознаването не е нищо повече от едно Пътуване към себе си, един себеанализ, обхващащ всичко от трепетите до слабостите ни (защото колкото и да ни се иска да сме постоянно силни, ние, жените, често преживяваме своите слабости), аутопсия на мислите и преживяванията ни - от най-повърхностните до най-дълбоките. И докато сме се впуснали в търсене на своята "вътрешна сила", или пък "женственост", или "сексуалност", ние изгубваме нишката на собственото си съществуване. Защото да си жена не означава да подреждаш себе си в категория. Да си жена означава да се справяш умело с хилядите личности в теб самата.

Прочетох "Пътуване към себе си" в момент, в който пътуването, което бях предприела беше в посока, твърде противоположна на вътрешната ми. В агония гледах през прозорците на превозното средство, което ме одвеждаше далече от всичко, което държеше сърцето ми в онзи момент. Очите ми бяха пълни със сълзи и размазваха думите, но и без да ги виждам ясно, ги запечатвах в сърцето си с кървав шрифт...

"Чак сега забелязах, че седя с лице към посоката на движението. Страшен изглежда светът, когато с лице си към една посока, а с мисъл и сърце - в съвсем противоположна. Сенки, бои, аромати, вятър летят срещу тебе с отворени обятия, а ти се отдръпваш от тях. Едва ли има по-непоносимо от това вътрешната ти посока на движение да не съвпада с външната. Светът отвън се втурва към тебе с дървета, пътни указатели, погледи и пространства, а ти се стъписваш пред тях като пред стена. Колкото по-бързо той е устремен към тебе, толкова по-рязко ти се отклоняваш от срещата с него, която те заплашва със сблъскване. Физически летиш напред, а мислено се отскубваш от себе си и се връщаш назад към мястото, от което се отдалечаваш. Това, което иде насреща ти, минава през тебе като през пусто пространство. А онова, което е останало зад тебе, те пронизва и изпълва целия."

И дори не управлявах сама посоката си!

"Страшно е това пътническо седалище. Пътят е безкрайност. Мислите - пуснати на свобода без никаква спирачка. Завоят е внезапно нахлул спомен. Стръмнината - някакъв повишен копнеж. На всеки километър - сблъскване с ненадейно изникнали образи, с неосъществени мечти, с непоправими грешки, със собствена вина. Разминаване със себе си. Далечината е някаква мамеща, непостижима цел в живота ти. Сам летиш през времето и пространството. Напрягаш се да извиеш своята участ натам, накъдето искаш. Но в това пътешествие през миналото и бъдещето рефлекси не помагат. Пред теб е неизвестността. Зад теб е непоправимото....
Накрая слизаш много по-изтощен от шофьора, макар че нищо не си вършил. И докъде си стигнал? И дали не си катастрофирал?"

Когато пътуваш в посока, обратна на вътрешната си, в главата ти постоянно се разиграват случки, разговори и събития от миналото ти. Като на кинолента гледаш всичко онова, в което се е вкопчила енергията ти и желанието ти за живот. Времето вече не тече праволинейно, а те разбърква в произволни моменти от филма на живота ти, кара те да ги гледаш отново и отново, да откриваш нови детайли във всяка сцена, да забелязваш нови нотки на гласа си, нови страни и гледни точки, от чиято перспектива може да се анализира ситуацията ти. И стигaш до нови изводи всеки път...

"Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно - в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял напразно. А човечеството дължи себе си на своите спомени."

Повече от година се борих с желанието си да пиша за тази книга, защото това, което преживях с нея в ръцете ми не подлежи на описание. Мнението ми за Блага Димитрова съм заявявала и преди в този блог - за мен тя е психолог. Но в "Пътуване към себе си" тя се показа като много повече - като духовен водач, като чисто и ясно огледало, през което, четейки, аз виждах себе си, откривах неподозирани пластове на своята същност и все по-ясно разбирах смисъла - на пътуването си, на съдбата си, на себе си. И това в комбинация с ненадминати художествени умения от нейна страна. Блага Димитрова е впечатлителна и като жена, и като автор. А книгата е едно сладостно приключение за всички жени, които имат смелостта да надникнат в душата си, отвъд перфекционизма и стремежа за ненадминатост. Приключение, наситено с истории, лирически отклонения и усещане за Жена.

Ако ви стиска да се затворите между кориците  на "Пътуване към себе си", ще се сблъскате с едно 20-годишно момиче, което бяга от миналото си и гради бъдещето си. А междувременно в настоящето ѝ я чакат изпитания, имащи за цел да премерят честта ѝ, личността ѝ, любовта ѝ... Ще се запознаете с шефа на отдел "Кадри", с бригадира бай Крум, с младия архитект Влад Радев и най-добрия му приятел Лазо, с напористата журналистка Димана... и с Райна, обърканото момиче, което взема решението да стане Жена. И ще научите няколко истини за Живота. За моментите, в които ни боли, че не могат да надникнат по-дълбоко в нас. За мислите ни на заспиване и на събуждане и за причините зад тях. За любовта и съперничеството през погледа на жените. За нашата пресметливост, ирационалноост, податливост, неустойчивост, сила, слабост, вдъхновение, способност да ценим красивото, да се измъкваме от неловки ситуации с учтивост, да се затваряме в себе си, да премълчаваме, да признаваме, да се усмихваме, когато ни боли и да плачем от щастие...

"Mракът пред мене бе кух. Бялата риза се бе стопила като топка сняг, запратена нейде кой знае къде. Имаше ли смисъл да му нося чертежите? Пък и защо ли не го отстраня от мислите си, както всичко, което не влиза в плана ми? Яд ме бе че той сигурно сега си въобразяваше, че аз мисля за него. А пък той не познаваше навика ми да мисля за всяко нещо откъм опакото..." 

"...Това е най-неблагоприятната почва, за да вирее капризното цвете на любовта: наивна откровеност, смешна сериозност, престараване. Любовта се оглежда върху изплъзващия се терен на небрежното и загадъчното. Игра, шега, неуловимост - тия несериозни неща разпалват страстта и я правят сериозна. Искаш ли да прогониш птичката на любовта, вземи сериозното обидчиво изражение...! 
И все пак... Какво ли разбира едно вчерашно момиче от тънката материя на страстите? С инстинкт, наследен от прабаби, то търси сигурност, вярност, опора. Какъв по-идеален мъж за добронравните прабаби от тоя недодялан откривател на бистра вода? Той от шега не разбира, а който не разбира от шега, не разбира и от любов. Но едно момиче предпочита сигурност пред риска на любовта..."

"Ревността е страх. Най-жалка разновидност на страха. Ние сигурно се раждаме вече заразени. Хиляди поколения преди нас са погълнали огромни дози от тоя атавистичен стронций. В кръвта си носим наследствената болест. Дори и без повод, симптомите на ревността възникват от само себе си. Борбата с ревността е отчаяно единоборство на сърцето със самото себе си."


И най-вече: в книгата ще открием един красив език. Магически, смел, опияняващ, дързък, честен до болка, не спестяващ нито един дефект на същността ни. Ако искате да се погледнете в огледало и да видите Перфектната Жена, то тогава "Пътуване към себе си" не е вашето огледало. В него се отразява една жена с отрязани коси, дървени обувки, изпочупени нокти и загрубели ръце. Истинската Жена, нарисувана чрез неизмеримата сила на Езика.


"Нямах нищо друго, освен движението в мене на тоя език, а чрез него получавах всичко: усещане за времето, мъдростта на вековете, светлинния трепет на любовта, загадката на бъдещето. Никой не можеше да ми го отнеме. Където и да идех, тоя език щеше да бъде с мене, в моите мисли, в моите болки, в пулсиранията на моето време. Да ме затвореха в единична килия до живот, с тоя език аз щях да разговарям смъс себе си и с вселената. И нямаше да бъда сама. Това морско вълнение на тъмни и светли гласни, на звучни и шипящи съгласни, които неспокойно мислят, кипят, зреят в мене и ме тласкат към някакво по-висше осъществяване. Тлеещо море на езика. Всички забравени, изчезнали в немота, убити, впепелени поколения говорят и оживяват в мене чрез езика. Той носи многослойни спомени за онова, което съм била, преди да се родя. И аз чрез речта си спомням за своята вечност."

Предизвиквам ви! Тръгнете на път... и намерете себе си.


Няма коментари:

Публикуване на коментар