Калинката и паякът

                Дали беше катраненочерният му цвят, или сребърните нишки, с които оплиташе всичко около себе си – тя не знаеше, но нещо в него я привличаше неудържимо. Осъзнаваше, че да се доближи до него би било смъртоносно – беше напълно наясно с отровната му сила. Разбираше, че с крачката, която прави, почти сигурно се обрича на смърт, но надеждата в нея ѝ казваше, че може да се справи. Тя се поддаде на инстинкта си и закрачи смело към него.

                Той я беше забелязал отдалеч. Знаеше, че може да я има, както имаше всичко, което си набелязваше. Силното червено в одеждата ѝ дразнеше очите му, но в същото време ги задържаше устремени в нейната посока, а игривите черни точици по нея го забавляваха и интригуваха – искаше да ги види отблизо, да ги разгледа, да ги познава добре. Не се съмняваше, че това ще се случи.

                На сантиметри от тънката, почти невидима мрежа около него, тя се спря. Копнееше да продължи, но се страхуваше за живота си. Той забеляза това без особено притеснение – щом се доближеше до нея, ароматът му щеше да я превземе и да я поведе като на сън право в неговия трап. Така и стана – непознатото в неговата мистериозна същност не ѝ даваше мира, не ѝ позволяваше да се откаже. Усещаше, че не е по-силна от него, но отказваше да повярва, отказваше да го приеме. Мощните ѝ криле я бяха носили през толкова опасности и непреодолими препятствия, че тя не виждаше причина да се съмнява в тях точно сега. И все пак се колебаеше – толкова нейни сестри бяха намерили смъртта си в леговището му…

                Ще внимава, обеща на себе си. Ще се доближи до него, но ще избягва лепкавите нишки. Дали говореше любопитството в нея, или онази сляпа самоувереност, която ни кара да си мислим, че можем всичко…

                Тя тръгна бавно, внимателно, с малки стъпки. Взираше се усърдно пред себе си и прескачаше неговите умело заложени капани. Той закрачи устремено към нея – него нямаше защо да го е страх. Та тя не притежаваше неговата отрова – какво ли можеше да му стори…

                В момента, в който двамата се озоваха лице в лице, нейното сърце беше спряло да блъска бясно в гърдите ѝ от притеснение. Беше стигнала до тук, и не се беше наранила. С изследователски интерес заразглежда тъмните му дрехи, дългите му крайници, вдиша аромата му, загледа се в очите му – малки бели точици на фона на черната му същност. Той се усмихна на безпогрешния си успех, и, използвал секундата невнимание от нейна страна, оплете мрежите си около нея.

                Една крачка напред… една фатална крачка, и крилата ѝ се слепнаха със сивите нишки. Тя се сепна, осъзна се и се разбунтува. Напразно – колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова по-здраво се увиваше в лепкавия му капан. Той беше горд със своя триумф и веднага се зае да я разглежда, да опознава червената ѝ дреха, да заучава подробно мястото на всяко петънце по нея… Скоро тя се отказа от своя бунт, сви се на кълбо и примирено се остави в ръцете му и зачака съдбата си.

                Дните минаваха, а той не я убиваше. Само я разглеждаше с все по-голям интерес – колкото повече я опознаваше, толкова повече искаше да знае и се залавяше да я разучава отначало, да не би да е пропуснал някоя подробност. Скоро тя спря да се страхува от него и дори започна да се чувства удобно, оплетена в мрежите му – те съвсем не ѝ причиняваха болка, бяха топли и меки и въпреки, че не ѝ позволяваха голяма свобода на движение, в тях тя можеше да спи спокойно и когато иска, да задоволява любопитството си, разглеждайки сребърния замък, който той беше построил за свой дом.

                Той свикна с присъствието ѝ и започна да се грижи за нейното удобство – макар и да не ядеше храната, от която тя имаше нужда, започна да търси такава и да ѝ я носи, за да не умре тя от глад. Тя ставаше свидетел на неговите безпощадни убийства на множество невинни жертви, които, подобно на нея, бяха попаднали в улова му. Отначало гледката я отвращаваше, но скоро свикна и с това. Двамата бяха изградили една форма съвместно съжителство, в което той беше спокоен, че тя няма къде да избяга, а тя покорно се наслаждаваше на комфорта, който той се стараеше да ѝ осигури.

                Но тя беше само гостенка там. И един ден, като събудена от сън, тя изпита желанието да полети отново. Беше свикнала с него и с начина, по който той я обгрижваше, но онези времена, когато беше свободна и летеше волна над света, започваха все повече да ѝ липсват. Тази носталгия я тревожеше, превземаше съществото ѝ и я тормозеше толкова много, че един ден тя реши да избяга.

                Споменът за предишната ѝ воля ѝ вдъхна вяра, че може да му се изплъзне. Отново повярва, че може да се освободи. В края на краищата, смъртоносната му хватка не я беше убила.

                И тя започна да се бори. Часове минаваха, а тя разплиташе бавно, но упорито сребристия му капан. Често се случваше да се заплете още повече в опитите си, но упоритостта ѝ беше по-силна от обезкуражаващите резултати и тя не се отказа. С времето лепилото по нишките беше загубило от здравината си и успехът не закъсня - не след дълго тя започна да забелязва, че едното ѝ крило почти се е освободило. Подръпна го още няколко пъти и го откъсна от хватката на лепкавото му гнездо.

                Тогава той за пръв път в живота си изпита страх. Страхът от провал ли беше това? Доказателството, че не е толкова могъщ, колкото си мисли? За своя собствена изненада, той усети в сърцето си притеснение. И се улови да се мъчи да си спомни живота си преди нея.

                Спомни си мимолетното удоволствие, което изпитваше след улова на поредната жертва. Спомни си отегчението си след това. Спомни си как всеки ден се будеше без идея и без очакване как ще прекара деня си. Спомни си как единственото, за което му се бе налагало да мисли преди, бе на коя страна да разшири укреплението си, за да оплете още някоя заблудена душа. Осъзна, че съжителството му с нея бе дало смисъл на съществуването му и с ужас разбра, че страхът, който изпитва, бе страх да не я загуби.

                И реши да се бори с нея. Да не ѝ позволява да напусне неговата крепост. Ще се бие, ще счупи крилата ѝ, за да не може тя повече да лети… по дяволите, дори ще я убие, ако трябва, но ще я задържи. Няма да ѝ позволи да се изплъзне. Няма да ѝ позволи да го победи.

                Започна отново да плете около нея отровните си мрежи. Но с едно свободно крило тя вече бе много по-силна – можеше да се бие обратно. За разлика от първия път, тя вече съзнаваше същността на опасността – беше я опознала до съвършенство и знаеше как да я избегне. Благодарение на храната, която ѝ бе давал той, тя не беше загубила силите си. Той я обгърна с крак в опит да спре бунта й. Тя събра всички сили, разпери крилцето си възможно най-широко и с цялата си мощ блъсна крака му през средата. Болка прониза цялото му същество – вече бе с един крак по-малко. Тя бе го счупила.

                Възползвайки се от времето, което беше спечелила, докато той се гърчеше в агония, тя се залови да освобождава и другото си крило. Внимаваше много, не действаше прибързано и скоро постигна осезаем напредък. Междувременно той се съвзе от жестоката рана. Гневът му го заслепи и обзе цялото му тяло. С един крак по-малко движенията му бяха забавени, но раната от унижението, което беше изпитал, го движеше напред към нея. Издебна я, доближи се, и, напрягайки всичките си сили като за последно, обви главата ѝ в своята отрова. Вече почти свободна, тя реагира бързо и го блъсна отново. Счупи му още един крак. Той пак се сви от болка и тя успя да се освободи напълно.

                Обзе я неистова гордост. Разпери криле – чувство, отдавна забравено. Почувства вятъра между тях. Не бързаше – остана така известно време и му се наслади подобаващо. Крилете ѝ бяха изтръпнали от дългото стоене на едно място, но много скоро тя започна отново да ги чувства и да си спомня как да ги контролира. Смелостта ѝ се връщаше – беше готова отново да полети. Пое си дълбоко въздух и ги размаха.

                Точно онова поемане на въздух се оказа най-голямата ѝ грешка – с него тя бе погълнала от отровата му, с която той, в последните си опити да я спре, бе обвил главата ѝ. Мигновено усети как вътрешностите ѝ започнаха да се слепват. Вече не можеше да диша. Осъзна, че се задушава. Но нямаше значение. Тя летеше отново. И беше щастлива.

                В мига, в който тя се издигна във въздуха, той вдигна глава. Проследи я с поглед – виждаше как се отдалечава все повече и повече, как лети все по-нависоко. Знаеше, че никога вече няма да види отблизо черните точици на червения фон, които тъй добре беше наизустил. Физическата болка се притъпи. Всичко, което виждаше, беше размазано, а тя беше единственият ясно различим обект в полезрението му под формата на малка червена точка. Замаян, той започна да губи съзнание, но не спираше да я гледа.

                Видя я как се люшна в неестествено движение. Започна да се снижава. Крилата ѝ се отпуснаха. Ритмичното им размахване се беше превърнало в произволни неконтролируеми спазми. Изведнъж съвсем спряха да се движат. Тя започна да пада право надолу с ужасяваща скорост. Все по-близо и по-близо, докато накрая тупна само на метър от него. Падна по гръб, а тялото ѝ бе неподвижно. Беше мъртва.

                Той направи крачка в нейната посока. Силната болка в счупените му крайници не му позволи да се доближи повече. Погледа я известно време, без да мърда. После се сви на черно кълбо, затворил очи, а солта от сълзите му попадаше в отворените му рани и ги дълбаеше все повече, а те пареха, изгаряйки сетивата му до притъпяване.